«Слово о полку Игореве»: Параллельный корпус переводов: Болгарский перевод Л. Стоянова

Болгарский перевод Л. Стоянова

Источник: Песен за похода на Игор, Игор Святославич внук Олегов / Прев. Л. Стоянов. София, 1954.

1. Не е ли хубаво, братя,
да започнем със старинна реч
повестта тъжовна
за похода на Игор,
Игор Святославич?
2. Ала да почнем песента
с днешни истински събития,
а не с приумиците на Бояна.
3. Че мъдрият Боян,
поискаше ли някому да стъкми песен,
в мисълта си се понасяше
като катерица по дърво,
като пепеляв вълк по земята,
като тъмносив орел под облаци.
4. Спомнял, казват,
разпри в стари времена!
Пущал той тогава
десетте сокола
срещу ято лебедици:
и щом някой някоя достигал,
първа тя запявала е песен –
за стария Ярослав,
за храбрия Мстислав,
който Редедя срази
пред полкове касожки,
за хубавеца
Роман Святославич.
5. Но не десет е сокола Боян пущал, братя,
срещу ято лебедици,
а чевръстите си пръсти слагал
върху живи струни –
и сами те на князете
славата разнасяли.
6. И тъй, братя, да започнем тая повест
от стария Владимир
до днешния Игор,
чиято храброст разума надви
и сърцето си изостри с мъжество,
7. и, изпълнен с боен дух,
храбрите си полкове поведе
срещу Половецката земя –
за Руската земя!
8. Тогава Игор погледна
светлото слънце
и видя с тъма покрити
своите воини.
9. И рече княз Игор
на свойта дружина:
10. „Братя, и вие,
дружино!
По-добре е да бъдеш съсечен,
отколкото пленен;
11. да възседнем, братя,
буйни коне,
да погледнем
синия Дон «.
12. В жажда душата на княза гори –
пряко небесни знамения
да види великия Дон!
13. „Искам – рече – копие да счупя
на синора на степта половецка;
с вас, руски воини, искам или да сложа глава,
или да се напия със шлема от Дон!»
14. О Бояне, славей на старото време!
Тия битки ти да бе възпял –
по дърво въображаемо заскачал славей,
под облаци литнал с мисълта си,
славата на древни дни и днешни съчетал,
в пътя на Трояна се въззел
през поля към планини…
15. Тъй би почнал песента за Игор,
внук Олегов:
16. „Не буря е соколите отнесла
през поля широки –
ята врани прелетяват
към великия Дон».
17. Или тъй би ти започнал,
мъдри Бояне,
внук Велесов:
18. „Коне пръхтят зад Сула –
кънти славата в Киев!
Тръби тръбят в Новгород –
знамена плющят в Путивъл!»
Игор чака своя братеи Всеволод.
19. И му рече буй-тур Всеволод:
20. „Един брат имам,
един светъл лъч –
ти, Игор!
И двама сме – Святославичи!
21. Седлай, брате,
своите бързи коне,
22. че моите са готови,
оседлани още в Курск, отпреди.
23. А моите куряни – известни са воини:
под тръби са повивани,
под шлемове отгледани,
с края на копие изхранени.
знайни им са пътищата,
24. познати им доловете,
опнати им лъковете,
колчаните – отворени,
сабите им – наточени;
25. сами скачат като сиви вълци из полето,
да добият чест за себе и за княза –
слава».
26. Стъпи Игор-княз тогава в златно стреме
и потегли през поле широко.
27. С мрачината слънцето му път преграждаше
28. и нощта, застенала пред буря, птиците пробуди;
чу се вой на зверове,
29. Див настръхна –
вика той от връх дървото,
зове да се вслушат – земята незнайна,
Волга
и Поморие,
и Посулие,
и Сурож,
и Корсун,
и ти, тмуторокански идол!
30. А половци по пътеки неотъпкани
впуснаха се към великия Дон;
скърцат им каруците сред нощ –
като лебеди подгонени.
А Игор воините си към Дон повежда!
31. Ето вече птици от дъбовете със беди го дебнат,
вълци с вой вещаят буря по долове;
орли с крясък зверове зоват за плячка,
лисици лаят срещу щитове червени.
32. О, Руска земя! Вече зад хълма си ти!
33. Нощта бавно отминава.
34. Зората едва се разгаря,
мъгла покри полето.
35. Песента на славея замря,
говорът на врани се отекна.
36. Руски синове поле широко
преградиха с щитове червени
чест за себе си да дирят,
а за княза – слава!
37. Рано в петък
стъпкаха те половецки полкове погански
и, пръснати като стрели в полето,
плениха хубави девойки половецки,
а с тях и злато,
и свила,
и скъпи атлази.
38. С наметала,
плащове
и кожуси
над блата и над тресавища
мостове започнаха да правят –
и с други половецки скъпи накити.
39. Знаме червено,
бяла хоругва,
ален бунчук,
сребърна дръжка –
на храбрия Святославич!
40. Дреме в полето храброто Олегово ято.
Далеко отлетя!
41. Не да бъде плячка бе родено
на соколи,
на ястреби,
ни на тебе, черен гарван,
неверник половец!
42. Гзак препуска като сив вълк,
а Кончак му сочи пътя към великия Дон.
43. Рано-рано на другия ден
кървава зора изгрява;
44. черни облаци откъм морето идат,
искат четирите слънца да скрият,
а в тях трепкат сини мълнии.
45. Гръм велик ще ..удари!
Дъжд от стрели ще рукне откъм
великия Дон!
46. Тук копия ще се пречупят,
тук саби ще се притъпят
о шлемове половецки
на река Каяла,
при великия Дон!
47. О Руска земя!
Вече зад хълма си ти!
48. Ето ветровете, Стрибогови внуци,
откъм морето веят със стрели
срещу храбрите полкове на Игор.
49. Тътне земята,
мътни реките текат,
прах полята покрива,
50. знамената мълвят:
половците идат откъм Дон
и откъм морето,
51. и от всички страни окръжиха руските полкове.
52. Дяволски рожби,
с вик преградиха полето,
а храбрите- руси оградиха с щитове червени.
53. Яростен тур Всеволод!
Ти стоиш среди боя,
срещу воини сипеш стрели,
о шлемове удряш с кованите мечове!
54. Дето и да препуснеш, тур,
просветнал със златния шлем,
там погански глави половецки лежат!
55. Разбити са от саби калени аварските шлемове,
от тебе, яростен тур Всеволод!
56. Що са раните, братя, за онзи,
който чест и богатство забрави,
Чернигов и бащина златен престол,
и на своята мила невеста,
светлата Глебовна,
любовта и милувките?
57. Отлетяха времената на Трояна,
годините Ярославови отминаха,
отшумяха походите на Олег,
Олег Святославич.
58. Нали същият Олег с меча си междуособици ковеше
и по земята сееше стрели.
59. Стъпи в златно стреме в град Тмуторокан,
60. тоя същи звън бе слушал нявга великият Ярослав,
61. а сина на Всеволод – Владимир
всяка сутрин уши запушваше в Чернигов.
62. А самохвалството на Борис Вячеславич
на съд го изпрати
и на река Канина му постла
зелено погребално покривало
зарад обидата към Олег,
към младия и храбър княз.
63. Нали от тая съща Каяла Святополк повели
да отнесат баща му на маджарски коне
в Света София в Киев.
64. Тогава, при Олег Гориславич,
междуособици се сееха и никнеха,
гинеше имота на Даждбоговия внук;
в княжески разпри се скъсяваше човешкия живот.
65. Тогава в Руската земя редко се провикваха орачи,
но често гарвани грачеха –
мършата да си разделят,
а врани се сговаряха
да литнат за плячка.
66. Тъй бе в ония битки и походи,
а такава битка не бе виждана!
От сутрин до вечер,
от вечер до съмване
летят калени стрели,
гърмят саби о шлемове,
трещят копия стоманени
в полето незнайно,
сред земята половецка.
67. Черната земя бе с кости под копитата усеяна,
а с кърви напоена:
от тях тъга поникна в Руската земя.
68. Що ми шуми,
що ми звъни –
69. надалеко рано пред зори?
Игор полкове обръща,
жал му е за брата мил, за Всеволод.
70. Биха се ден,
биха се друг;
на третия ден по пладне паднаха знамената на Игор.
71. Тук, на брега на бързата Каяла,
разделиха се двамата братя.
72. Не достигна кървавото вино,
73. тук завършиха своя пир
храбрите руски синове :
сватовете напоиха, а сами паднаха
за Руската земя.
74. Свежда се от жал тревата,
а дървото към земята от тъга се наклони.
75. Невесело време, братя, настана,
над паднали в боя израстна трева.
76. Вражда се дигна сред Даждбогови внуци,
слезе – като девица –
в земята Троянова,
изплеска с крилата на лебед
над синьо море край Дон;
изплеска,
пропъди обилни години.
77. Престана борбата на князете срещу поганци,
защото брат на брата си рече:
„Това е мое и това е мое».
И почнаха князете за малкото
„Туй е голямо» да казват
и сами помежду си крамоли да коват.
78. А поганци от всички страни
прииждаха с победи
в Руската земя.
79. О, далече отлетя соколът,
в бой със птици – към морето!
80. На Игор храбрата дружина няма да възкръсне!
81. След нея викнаха Карна и Желя,
82. препуснаха из Руската земя,
разнасяйки огън във пламенен рог.
Занареждаха с плач руски жени:
83. „Вече няма мила изгора
ни с мисъл да смислим,
ни с дума да спомним,
ни с очи да видим,
а злато и сребро не ще и докоснем дори».
84. И застена, братя, Киев от мъка,
а Чернигов –
от напасти;
85. тъга се разля по Руската земя;
потече скръб обилна
посред Руската земя.
86. А сами князете помежду си крамоли ковяха,
87. а поганци
налитаха с победи върху Руската земя,
дан вземаха –
от дом по катерица!
88. Че тия двама храбри Святославича,
Игор и Всеволод,
с раздора си пробудиха коварството,
което бе приспал баща им –
страшният Святослав, велик киевски княз:
89. като буря налетял бе той със силни полкове
и с мечове стоманени,
и настъпи към земята половецка,
изпотъпка хълмове и долове,
езера, реки размъти,
изсуши потоци и блата.
А поганеца Кобяк изтръгна като вихър
из железни полкове велики половецки
край море далечно;
и се озова Кобяк в град Киев,
в Святославовия трем!
90. Тук и немци, и венецианци,
гърци и моравци
славословят Святослава,
укоряват княза Игор,
що богатството погреба на дъното на Каяла,
половецката река –
дето руското изсипа злато.
91. Тук княз Игор се прехвърли
от златното седло на робско.
92. Утихнаха градските стени,
а веселието клюмна.
93. А Святослав сънува смътен сън
94. в Киев на планината.
„От вечерта обличаха ме тая нощ – рече –
в черно покривало
върху дървено легло,
95. черпеха ме синьо вино,
с мъка смесено;
96. сипваха ми от колчани празни
на поганци-чуждоземци
едър бисер на гърди
97. и ме милваха.
И на покрива дъските в моя златовръх трем
вече без столица зеят.
98. Цяла нощ от вечерта
сиви врани грачеха
99. в Плесенск –
наоколо стоеше киевският лес –
докле към синьото море не полетяха!»
100. И рекоха болярите на княза:
101. „Че то, княже, мъка е душата ти обзела;
102. ето, два сокола отлетяха
от златния бащин престол,
град Тмуторокан да вземат
или със шлема си от Дон
да пият.
Крилцата на соколите са вече
подрязани от погански саби,
а сами са оковани
в железни вериги.
103. Че нали бе тъмно през третия ден:
потъмняха двете слънца,
двата огнени стълба угаснаха.
И с тях двата млади месеца,
Олег и Святослав,
с тъмнина се замъглиха
и потънаха в морето,
и велика смелост с поражението си
възбудиха у чуждоземци.
104. На река Каяла
мрак светлината закри,
105. по Руската земя плъзнаха половци,
като стадо леопарди.
106. Падна позор върху славата,
107. насилието стъпка свободата;
108. хвърли се вече Див върху земята.
109. И ето готски хубави девойки
запяха на брега на синьото море:
дрънкат руско злато,
възпяват времето на Боза
мъст жадуват зарад Шарукан.
110. А ние не знаем вече веселба, дружино!»
111. Тогаз великият Святослав
отрони златно слово,
със сълзи смесено,
и рече:
112. „О, чада мои, Игор и Всеволод!
Рано сте почнали вий на Половецката земя
с меч да досаждате,
за себе си слава да дирите.
Но завършихте без слава
и без слава кръв поганска
вий проляхте.
113. От крепка стомана са изковани
храбрите ваши сърца
и в смелост са калени.
114. Що сторихте с моите сребърни коси?
115. А не виждам вече властта
на силния
и на богатия,
и на обилния с воини
мой брат Ярослав,
с черниговските боляри,
с войводите
и с татраните,
и с шелбирите,
ис топчаките,
ис ревугите
и с олберите.
Нали те без щитове, с ножове на пояс,
с вик полковете побеждават,
страшни на дедите със славата.
116. Но вий казахте:
„Ще дръзнем сами:
бъдната слава сами ще похитим,
а предишната –
сами ще поделим!»
117. А нима е чудно, братя, старо да се подмлади?
118. Когато соколът вече е перата си сменил,
от високо птиците напада:
гнездото си поругано не оставя.
119. Но виж беда –
от князете никаква помощ!
120. Времената се обърнаха на зло.
121. Ето в Римов стенат под саби половецки,
а Владимир е цял във рани.
122. Тежко и горко на сина Глебов!»
123. Велики княже Всеволод!
Нима и с мисълта си ти не можеш
от далеч да прилетиш,
престола златен бащин да запазиш?
124. Та ти можеш Волга с весла да разплискаш,
а Дон със шлемове да изчерпиш!
125. Ако ти беше тук,
робинята би струвала една ногата,
а робът – една резана.
126. Че ти можеш по сухо
с живи копия да стреляш,
с юначните синове Глебови.
127. Ти, буйни Рюрик и Давиде!
Не вашите ли воини
с позлатени шлемове плуваха в кръв?
128. Не вашата ли храбра дружина
реве като тури,
ранени от саби калени
във поле незнайно?
129. Стъпете, господари, в златни стремена,
за честта на нашето време.
за Руската земя,
за раните на Игор,
буйния Святославич!
130. Ярославе Осмомисъл Галицки!
Високо ти седиш
на своя златокован престол,
унгарските планини подпрял
с железните си полкове,
на краля пътя заградил,
затворил вратите на Дунав.
131. Ти, който полкове надалеч изпращаш
и съд раздаваш до Дунав,
всяваш страх по земи и народи,
на Киев портите отваряш,
стреляш от златния бащин престол
срещу султани отвъд земите.
132. Стреляй, господарю, в Кончака –
неверника роб,
за Руската земя,
за раните на Игор,
буйния Святославич!
133. А ти, буйни Романе и Мстиславе!
Храбра мисъл влече ума ви за подвиг.
134. Смело за подвиг високо летиш ти, Романе,
като сокол сред ветрове понесен,
готов птица в смелост да надвиеш.
135. Малко ли имате железни юнаци
под шлемове латински,
от тях потръпна земята
и много страни –
Хинова,
Литва,
Ятвяги,
Деремела,
и половци захвърлиха копия
и глави склониха
под тия мечове стоманени.
136. Но вече, княже Игор,
помръкна слънцето,
а дървото не от добро
листа отрони:
137. по Роса и по Сула градовете поделиха.
А храбрата Игорева дружина няма да възкръсне!
138. Дон те вика, княже,
и зове князете за победа.
139. Олговичи, храбрите князе, потеглиха на бой…
140. Ингвар и Всеволод,
и тримата – Мстиславичи,
от яко гнездо соколи!
Не с победния жребий
разхитихте вий своите владения!
141. Де са златните ви шлемове
и копия полски
и щитове?
142. Заградете на степта вратите
с острите ваши стрели
за Руската земя,
за раните на Игор,
буйния Святославич!
143. Че Сула вече не тече със сребърни струи
към град Переяславл,
и Двина тече като блато
за ония страшни полочани
под-вика на поганците.
144. Едничък само Изяслав,
син Василков,
удари своите мечове остри
о литовски шлемове,
потъпка славата на дядо си Всеслав,
а сам под червените щитове
въз окървавената трева
бе пребит до кръв от литовски мечове
със своя любимец,
145. а тоя му рече:
146. „Дружината ти, княже,
птица със крилата си засенчи,
а зверове кръвта й пиха..»
147. Нямаше го брата Брячислава,
ни другия Всеволод:
тъй в самотност
бисерна душа отрони
от храброто тяло
през златна огърлица.
148. Тъжни – гласовете,
клюмна веселбата,
тръбят тръби городненски.
149. Ярославичи и всички Всеславови внуци!
Сведете вече своите пряпорци,
в ножници вложете
похабе.ни мечове,
150. че ви остави дядовската слава.
151. Вие с разприте си
доведохте поганци
в Руската земя,
в достоянието на Всеслава.
152. Нали с разприте ви дойде и насилието
от земята Половецка!
I
В седмия век на Трояна
153. хвърли Всеслав жребий
за девойка мила нему.
154. С хитрост на конете се опря
и в град Киев скочи
и докосна с дръжката на копието
златния киевски престол.
155. Скочи после като лют звяр
в полунощ от Белгород,
обви се в синкава мъгла;
156. а сутринта заби секири –
откри вратите на Новгород,
разби славата на Ярослав,
157. скочи като вълк
до Немига от Дудутак.
На Немига стелят снопи от глави,
вършеят с бухалки стоманени,
на харман живота слагат,
отвяват душата от тялото.
158. На Немига кървавите брегове
не бяха с друго посеяни,
а с костите на руски синове.
159. Княз Всеслав люде съдеше,
на князе градовете подреждаше,
а сам нощем като вълк се луташе:
до петли от Киев се озоваваше в Тмуторокан,
като вълк на великия Хорс пътя изпреварваше.
160. За .него в Полоцк звъняха рано за молитва
камбаните на Света София,
а той в Киев чуваше звъна!
161. Макар да имаше душа премъдра в храбро тяло,
но често от беди той страдаше.
162. За него мъдрият Боян
бе нявга мъдро казал:
163. „Ни хитрия,
ни сръчния,
ни птицата умела
не ще избегнат божи съд».
164. Стене руската земя,
спомнила предишни времена
и князе предишни!
165. Оня, стария Владимир,
не се задържаше от походи във Киев:
166. че ето и сега се веят пряпорци Рюрикови
и пряпорци Давидови,
но няма сговор между тях.
167. Копия звънтят!
168. Гласът на Ярославна край Дунав се чува,
като кукувица клета рано кука:
169. „Ще литна – казва –
като кукувица покрай Дунав,
170. ще наквася бобров ръкав в река Каяла,
171. ще измия кървавите рани
по могъщата снага на княза».
172. Ярославна рано плаче
на стената във Путивъл и нарежда:
173. „О ветре-ветрило!
Що насреща, господарю, вееш?
174. Що тъй носиш хиновски стрели
на крила си леки
срещу воините на моя мил?
175. Или малко ти е под облаци горе да вееш,
в синьо море кораби да люшкаш?
176. Защо, господарю, радостта ми
по тревата степна ти развя?»
177. Ярославна рано плаче
на стената във Путивъл и нарежда:
178. „О, Днепре Словутич!
Планини скалисти ти проби
през земята Половецка.
179. Върху себе си люля лодките на Святослава
до стана на Кобяк.
180. Долюлей при мене, господарю, моя мил –
да не пращам нему сълзи
рано към морето».
181. Ярославна рано плаче
на стената във Путивъл и нарежда:
182. „Светло, трижди светло слънце!
Ти за всички си и хубаво, и топло:
183. защо, господарю, своите огнени лъчи ти простря
към воините на моя мил?
Та в поле безводно
лъковете им от жад се свиха,
мъка се в колчаните им вплете?»
184. Закипя морето в полунощ!
Идат мрачни облаци.
На княз Игор пътя сочи бог
от земята Половецка
в Руската земя,
към златния бащин престол.
185. Зари вечерни угаснаха.
Игор спи,
Игор бди,
Игор с мисъл мери полето
от великия Дон до малкия Донец.
186. На коня в нощта свирна Овлур зад реката -–
да разбере княза:
„Време е, княже Игор!»
187. Викна,
земята затътна,
тревата зашумя,
шатри половецки се раздвижиха.
188. А княз Игор
като видра към тръстиката препусна,
като бяла патица над води.
189. Метна се на бързия кон
и скочи от него
като сив вълк.
190. И към завоя на Донец се впусна,
и като сокол полетя
под облаци,
като биеше патици и лебеди
за закуска,
обед
и вечеря.
191. Ако Игор полетя като сокол
Овлур като вълк изтича,
като ронеше студената роса:
и двамина измориха своите бързи коне!
192. Донец рече:
193. „Княже Игор!
Хвала на тебе голяма,
а на Кончак –
омраза
а за Руската земя –
веселие I»
194. Игор рече:
195. „О Донец!
Хвала на тебе голяма,
че княза ти люля върху вълните си,
трева зелена му постилаше
на сребърните свои брегове,
с мъгли топли го обличаше
под сянката на дърво зелено;
196. като бяла патица
над води го пазеше,
като чайки над вълни,
като тетрев при вятър».
197. Не е такава – рече – река Стугна;
маловодна,
погълнала чужди ручеи и ладии,
разляна към устието,
погуби младия княз Ростислав.
198. На тъмния днепровски бряг
плаче майката на Ростислав
по младия княз Ростислав.
199. Цветята клюмнаха от жалба
и дървото от тъга към земя се сведе.
200. Не врани са заграчили:
по дирята на Игор яздят Гзак и Кончак.
201. Тогава гарвани не грачеха,
свраките замлъкнаха,
чавки не кряскаха,
202. смокове само лазеха.
Кълвачи с почукване
сочат път към реката
и славеи с весели песни
зора възвестяват.
203. Казва Гзак на Кончак:
204. „Щом соколът към гнездото си лети,
соколчето ще умерим
със своите златни стрели».
205. Казва Кончак на Гзак:
206. „Щом соколът към гнездото си лети,
соколчето ще измамим
с хубава девойка».
207. И рече Гзак на Кончак:
208. „Ако го измамим
с хубава девойка,
ще изтървем и соколче,
и хубава девойка,
и птиците отново нас ще бият
в поле Половецко».
209. Тъй рекоха Боян и Ходина,
песнопевци Святославови,
на Ярослава от старото време,
обични на княз Олега:
210. „Горко на главата без рамене,
тежко и на тялото без глава» –
на Руската земя без Игор.
211. „Слънце свети на небето,
а княз Игор –
в Руската земя».
212. Пеят девойки край Дунав,
вие се гласа им през море до Киев!
213. Бърза Игор по Боричев
към Света богородица Пирогошча.
214. Селата са радостни,
градовете – весели!
215. Изпяхме песен на старите князе,
сега ще пеем на младите:
216. „Слава на Игор Святославич,
на буй-тур Всеволод,
на Владимир Игоревич!»
217. Наздраве, князе и дружино,
що се бихте за християни
против полкове погански!
218. На князете слава и на дружината!
Амин.

Ссылка

Если вы используете корпус в научной работе, пожалуйста, сошлитесь на эту публикацию:

Орехов Б. В. Параллельный корпус переводов «Слова о полку Игореве»: итоги и перспективы // Национальный корпус русского языка: 2006—2008. Новые результаты и перспективы. — СПб.: Нестор-История, 2009. — С. 462—473.